Проект - 16/04/2018
Категория: Образование и култура
Иронично обозначените като паметници на културата сгради изчезват от лицата на българските градове с бързи темпове, пропорционални на темповете с които се развива един особен тип предприемачество в нашата страна. “Развитие” което винаги успява да намери вратички в иначе уж добре написания закон за културното наследство или да си отвори такива – с пари, с огън и възползвайки се от вечното неразбирателство между институциите едни с други.
Нека тръгнем на разходка из София. Тя не е единственият български град с такива проблеми, но има завидна колекция от унищожени сгради. Начална точка е вече ремонтираното пространство пред НДК, където еврочиновниците ще прекарат доста време покрай българското европредседателство. Всъщност защо не си представим, че и те се разхождат с нас – какво ще видят в европейската ни столица?
Източник: btv новините
Тръгваме. Крачим надолу по бул. Васил Левски и отляво забелязваме сградата на бизнес център с еклектично архитектурна визия и празно пространство до нея. Еврочиновниците не знаят, но на това място се издигаше Двойната къща, построена през 1907г. от архитект Георги Тодоров. Сградата всъщност е разделена на две отделни самостоятелни жилища, с два входа откъм булеварда, но на пръв поглед това не си личи. Това е уникален елемент в архитектурата ѝ.
Еврочиновниците сигурно също не знаят, че собственик и инвеститор е бизнесменът Кирил Киров – Японеца с 3 неуспешни опита за покушение срещу него. Те сигурно не знаят и че сега на това място ще има подземен паркинг и още една бизнес сграда, копие на първата. Те не знаят, но но ние ще им разкажем.
Намеренията за разрушаване на сградата предизвикаха огромен обществен интерес, защото тя беше част от живата памет на града, с отличителна архитектура и статут на културен паметник (за сведение), който беше премахнат. Това стана след като експерти от НИНК дадоха становище в подкрепа на снемането му, утвърдено със съмнителни мотиви и одобрено с подписа на тогавашния министър на културата Вежди Рашидов. След това предшественикът му Петър Стоянович уличи Киров в предлагане на подкуп, но набързо размисли и оттегли обвиненията.
Въпреки петициите, живите вериги и вниманието на медиите към казуса, къщата беше съборена на 29 април 2017, малко преди обяд. Без предупреждение към общността, багерите изпревариха предвидената поредна гражданска акция в нейна защита. Тогава новият министър на културата Боил Банов светкавично обяви, че ще настоява за възстановяване на къщата в автентичен вид. Тази, макар и закъсняла реакция, даде надежди на обществото, че архитектурното наследство на градовете ни ще бъде по-адекватно защитавано. Изявлението на министъра обаче стана причина за дискусии в медиите и мрежата – въпреки всеобщото принципно одобрение, журналистите и гражданите правилно се ориентираха, че няма законова основа върху която да се стъпи, за да бъде принуден Японеца да построи паметника наново.
Извадка от Закона за културното наследство
Чл. 71 (2) (Нова – ДВ, бр. 54 от 2011 г.) При унищожаване на недвижима културна ценност поради неизпълнение на задълженията по ал. 1, т. 1 и 2 лицата по ал. 1 са длъжни да я възстановят в същия вид – с оригиналните обемно-пространствени параметри и архитектурни и художествени характеристики. Срокът за възстановяване се определя от министъра на културата.
Защо? Да погледнем закона: Чл. 71 гласи, че при унищожаване на недвижима културна ценност, поради неизпълнение на задълженията си като собственици, същите са длъжни да я възстановят в автентичен вид – с оригиналните обемно- пространствени параметри и архитектурни и художествени характеристики. Дотук добре, но това важи за сгради паметници на културата, а уви – към момента на разрушаване Двойната къща официално не се ползва с никакъв статут. Не е регистрирана и като част от групов паметник. Така че Кирил Киров от правна гледна точка не е виновен и има право да строи сграда, която не възпроизвежда Двойната къща.
Всъщност разковничето на проблема в този казус е именно статутът на паметник “за сведение”.
Първо: Законът не е никак ясен каква точно е функцията на подобна категоризация, но се посочва, че такъв тип обекти имат ниска индивидуална стойност. Каквото и да значи това, практиката показва, че тези сгради най-често се събарят след снемане на статута. В най-добрия случай те се преизграждат, преустрояват и/или надстрояват, като след това новата сграда съдържа елементи от старата. Доколко това е добър подход е въпрос на лична преценка и обществена дискусия.
Второ: Защо е толкова лесно да се премахне статут на паметник на културата и защо въобще съществува подобна възможност? Веднъж влязла в списъците, една стара сграда трябва да остане там, защото явно има стойност. Щом е ценна – не бива да бъде разрушавана при никакви обстоятелства. Ако е в лошо състояние, това не е причина да ѝ се свали статута, а да се приложи закона. Според него, след предупреждения и наложени глоби, общината трябва да ремонтира имота и да учреди ипотека върху него, за да си върне средствата. Ако сградата се увреди до степен, при коята реконструкцията е невъзможна, тя трябва да се преизгради наново за сметка на собственика.
Да се остави преценката за цеността на една сграда в ръцете на шепа експерти води до изключителна субективност и склонност към обслужване на частнически интереси. Точно това наблюдаваме и в “мотивираното” становище по този казус. В него се казва, че къщата “не се вписва хармонично и стои чуждо в заобикалящата я градска среда” и не пасва на бизнес сградата в съседство. Каква ирония! Сграда, построена преди повече от век, трябва да се погуби защото видите ли не стои добре до бизнес центъра на Киро Японеца, пръкнал се там преди няколко години и изпълнен в стил, който много хора наричат “мутро-барок”. Между другото през годините десетки сгради са изгубили статута си на недвижимо културно наследство по подобен начин – чрез непрозрачна схема и без административна диря в регистрите. Някои все още съществуват, други са пометени от багерите.
Виновен ли е Кирил Киров за погубаването на къщата? За да си отговори обществото трябва да си зададе следните въпроси: Прав ли е от юридическа гледна точка? А от морална? Какви са били намеренията му първоначално?
В интервю с него по БТВ водещите обявяват, че един от собствениците (пожелал анонимност заради страх) твърди, че той е рекетерал него и останалите собственици на Двойната къща, за да му я продадат за 125 хил, лв. Киров обаче отрича и показва документи, с които иска да докаже, че е платил 680 хил евро. Това не е най-интересното. Бизнесменът заявява, че къщата е “паметник за сведение”, а това не я прави паметник на културата и затова не съжалява за нейното събаряне. Според него тази категория е един вид гара разпределителна, т.е статут на ценност трябва да се даде след експертиза в определен срок. Такъв не е предоставен дълго време и затова той е внесъл молба за пълното изваждане на къщата от списъците, за да пристъпи към събаряне и строеж. Преди интервюто Киров отново показа пред репортери, че не смята къщата за важна:
Източник: btv новините
“Яворов ли е живял или Иван Вазов? Кой е живял тук? “ – раздразнено пита той.
Става ясно, че е имал проект за реставрация, но Общинският съвет спира разрешението му за строеж. След това той размисля и решава, че иска втора бизнес сграда с подземен паркинг. Тук се изпуска и споделя, че нарочно чакал 10 години и нищо не правил. Веднага се сепва и добавя, че не той е отговорен за палежите и разрухата. “Имах проблеми с клошари много, не съм виновен аз за палежите, честно ви казвам” – смутено обяснява. Според него “будните граждани трябва да отделят по 20 ст. да се поддържат тия сгради”.
В заключение: От правна гледна точка за съжаление няма нарушение. Тълкуванията на Японеца за значението на статута “за сведение” са неверни, но са показателни за това колко неясен и в случая почти ненужен е статутът “за сведение”. Що се отнася до морала: очевидно бизнесменът не се интересува реално от архитектурната стойност на имота, който притежава, нито пък от обществения интерес и мнението на “будните граждани”, в чиито ръце иска да прехвърли отговорността за поддръжката на културното наследство. С една дума пред Темида той е чист, но като инвеститор той не се опитва да балансира личните си интереси с тези на обществото – последното има пълното право да го сочи с пръст като виновник за архитектурното осакатяване на София.
Развръзката на случая поема в наистина неочаквана посока, при това поне малко обнадеждаваща: според разработения от Столична община план за опазване на културното наследство, Двойната къща ще бъде възстановена в оригинален вид. Това е втората заявка от страна на властимащите за запазването на къщата, макар и вече не в напълно автентичен вид. Безспорно добра новина, но общността и гражданските организации, които следят за опазването на културното наследство, не вярват на обещания и планове докато не видят резултат и така и трябва да бъде. Времето ще покаже дали най-после е дошло време наистина за съхранение и почит към културното ни богатство.
Аз и групичката еврочиновници продължаваме туристическата обиколка като поемаме към знаковия бул. Дондуков, за да огледаме.
Източник: darik news
Само на метри от Народното събрание и столичното кметство, заключени между бул. Дондуков и бул. Васил Левски се намират Царските конюшни. Там в едно далечно минало расовите коне, отглеждани за цар Фердинанд са хрупали сено, а по-късно са били паркирани и уникалните автомобили на царското семейство.
Съдбата на този знаков имот с уникално разположение и история в момента е неясна. През юли 2016 г. бившият областен управител на София Веселин Пенев продава частта на държавата на много ниска цена – общо 658 870,90 лв. без ДДС за площ от 7328 кв. м. Това са 89,91 лева на кв м. Цена, която не кореспондира с пазарната стойност на имоти с подобна локация, вървящи между 1000-1500 евро за кв.м. Именно по тази причина през януари 2017 година прокуратурата повдигна на Пенев обвинения за безстопанственост и за неизгодни сделки, с които се предполага, че е ощетил държавата с близо 10,3 млн лв. 10 милиона лв. от неизгодното търгуване на конюшните, 100 хил. лв. заради наем на джип, който ползвал като личен авотомобил, и останалите средства за продажба на ведомствен апартамент.
Сделката с конюшните е оформена като прекратяване на съсобствеността между държавата и фирма Евротрансбилд ООД, чийто собственик е Янко Иванов – бизнесмен и бивш председател на КТБ. Имотът е бил разделен на три части, за да се намали продажната стойност на всяка една от тях и да се заобиколи наредбата за това продажби на държавни имоти за над 500 хил. лева, да стават с решение на Министерски съвет.
Източник: Стара София
Така реално се намира вратичка в закона и имотът се продава много под цената от около 10 млн лв, която прокуратурата посочва за пазарна. Пенев заявява, че обвиненията срещу него са с политически характер. Сделката била изгодна за държавата, защото иначе имотът щял да седи години наред неизползван “като язва в центъра на София”. С оглед на обстоятелствата и бъркотията със собствеността, можем да допуснем, че г-н Пенев може би е имал добри намерения. Но защо тогава е сключил сделката със законови хватки и в момент, в който все още са текли дела за собствеността му, като за това, по думите на бившия министър на регионалното развитие Лиляна Павлова, той е бил предупреден официално. Това е усложнило казуса и говори за нечисти подбуди.
Най-тревожното в случая обаче е, че няма еднозначна информация дали сградата все още се ползва със закрила като паметник на културата. Доста медийни публикации излизат с твърдението, че статутът е паднал. Проверката на това все още е трудна защото дигитализирането на културното наследство в онлайн достъпен списък все още не е свършено. Това е сериозно нарушение на закона, защото той предвижда това да е свършено от институциите отдавна. Все пак Вежди Рашидов излезе с изказване пред медиите, че е издирил документи, удовстоверяващи че конюшните са паметник на културата.
А добрите хора от архитектурното студио “Морфокод” са изпреварили инстиуциите в дигитализирането на софийската памет и са вложили сериозни усилия в създаването на интерактивна карта на паметниците, като за целта са боравили именно с предоставен от НИНКН списък.
Според картата конюшните са защитени. Каква ще е съдбата им не знаем. Хубавата новина е, че главното здание претърпя козметичен ремонт преди време, което освежи вида му и увеличи шансовете му за запазване. Но в същото време останалата част е в окаяно състояние, а в медиите се появяват всевъзможни новини за различни екзотични и откровено скандални инвеститорски намерения. Едно от тях е построяването на нова модерна джамия на мястото, финансирана от шейх от Абу Даби. Добрата новина в случая отново е, че и Царските конюшни са включени в плана за културното наследство, изготвен от Столична община. Тръпнем в очакване какво следва.
Източник: WhatA
Ако в горните два случая има колебание в това дали сградата е ценност, следващата е записана ясно и точно като паметник с национално значение.
Тръгваме с градския транспорт по софийските улици, а пейзажът през прозореца редува ту стари изтърбушени и тук-там ремонтирани красиви сгради, ту сиви и понякога цветни кооперации, обкичени с климатици по фасадите. Вече сме извън центъра, а наоколо се забелязва пищна панелна архитектура, санирана в различни цветове. Пред нас се издига Захарна фабрика… Или по-скоро това, което е останало от нея.
Захарна фабрика, 1912 г.
Източник: Lost Bulgaria
Построеният от белгийски концесионери през 1898г. завод се превръща в най-голямото промишлено предприятие в страната, което освен, че дава работа на над 1200 души в своя пик, дава и името на столичния квартал. В момента комплексът е почти напълно разрушен – останала е около 1/4 от фасадата на главната сграда и няколко сериозно увредени по-малки здания. След като спира да се използва като фабрика имотът сменя много собственици. Това продължава и след обявяването й за културен паметник с национално значение през 1998 г. Всъщност в списъка е вписана единствено “Голяма фабрична сграда в комплекса “Захарна фабрика”, което означава че само тя е реално защитена, но така или иначе този статут не спасява дори нея. Системните набези на роми, търсещи материали за вторични суровини, са превърнали културния паметник в оглозган и изтърбушен скелет на миналото.
Мястото някога е помещавало дори архив на БНТ. Сградите са използвани и за складове на софийските хлебозаводи (София Мел), приватизирани от братя Джанкови чрез фирма „Крапс Мел”. През 2003 г. пък гръцки бизнесмен купува имота и го продава на австрийската компания „Юромилс”, която след това се оказва, че е купила „София Мел”. Австрийците обаче бързо продават имота на кипърската „Ти Ей Би Риъл Естейт”, която закупува 26-те хил кв.м. само за 640 хил. евро (24,6 евро на кв.м.). Ниската цена е оправдана с аргумента, че статутът на Захарна фабрика като културен паметник ограничава сериозно възможностите на инвеститорите. Собствениците заявяват, че имат намерения да построят търговски комплекс като обещават, че ще запазят характерния архитектурен облик на зданието.
Няколко месеца след покупката през 2009 година, двама мъже от ромски произход загиват от срутилия се върху тях покрив на старата мелница в комплекса, от където те са крадяли материали. След трагедията близък на загиналите прави спекулативно изказване пред медиите, в което твърди, че лично собственикът им заръчал да бъде съборена сградата и полицията да не се меси. Дали това е истината е трудно да се каже, но разрухата е видима и вече е взела жертви.
Столична община отговаря скорострелно с пакет от „спешни мерки” и издава препоръки за обезопасяване чрез охрана, ограда и незабавно укрепване. Компанията собственик обаче твърди, че попада в административни клопки, които им струват пари, време и объркват изцяло иначе благородните им планове.
Първо: Оказва се, че хем трябва да поставят ограда около обекта в кратки срокове, хем трябва да съгласуват това поставяне с НИНКН, което отнема по-дълго време. Притиснати между чука и наковалнята, тъй като ги грозят санкции и ако поставят оградата без позволение, и ако не я поставят в указания срок, те я изграждат без съгласуване.
Второ: Задължени са да направят експертиза на сградите – за целта заплащат 17 хил. евро на трима експерти именно от НИНКН, чието заключение е, че сградата не може да бъде реставрирана, защото ще бъде опасна за работещите по нея. Ще трябва да се бутне и съгради наново. Тази експертиза обаче се оказва нищожна – законът за културното наследство изисква извършващите проверката да са в специален списък, който по това време въобще не съществува! В същото време на дружеството е наложена глоба от 100 хил. лева за нестопанисване на паметник на културата, макар да има експертиза, извършена от общински специалисти същата година, в която се констатира, че комплексът е в окаяно състояние заради нехайството на предните собтственици. И наистина – всичко това се развива в рамките на една година, в която паметникът продължава да влошава състоянието си, но със сигурност основните щети са нанесени от бездействието на предишни „инвеститори”.
В крайна сметка собствеността се прехвърля към холдинг „Родна земя”, който се оказва в последствие, че включва в състава си и “Ти Ей Би Риъл Естейт”. Холдингът се спряга за собственик и до днес. Състоянието на паметника се влошава с всяка изминала година, ефективни мерки за консервация отсъстват, а пейзажът продължава все повече да напомня на останки след някоя от световните войни. Може би ако се отдаде под наем за декор на такива филми ще се съберат средства за реставрация! Има изготвени проекти и предложения от млади архитекти и активисти за реконструкция и натоварване на комплекса с нови устойчиви функции. Не последва нищо. А междувременно Столична община налага глоби на собствениците, които се обжалват, намалят и дори отменят от съда.
Захарна фабрика е отвъд реконструкция – опасна за минувачите, грозна, призрачна и депресираща.
И въпреки, че е паметник на културата с национално значение за индустриалната история на България, отговорност не поема нито държавата в лицето на институциите, нито инвеститорите, които се оказва, че и да искат да направят нещо биват спъвани от бюрократичните поледици и спънки.
За печалната съдба на тези уникални сгради допринасят неясният закон, административната шизофрения и липсата на възпитание в родните бизнесмени. Надежда може да се търси в онези будни граждани, които всеки път ги боли от поредната съборена къща. Те биха протестирали за по-добър закон, за спазването му, за по-честни инвеститорски намерения, биха дали 20 ст., както Киро Японеца предлага, или дори може би биха запретнали ръкави доброволно, за да въстановявят архитектурните перли, без да приемат това за вариация на Ленинския съботник.
Еврочиновниците дойдоха и видяха – една България, която вероятно им напомня за тяхната Европа по дух и потенциал, но и дълбоко ги смущава с причудливите си разлики. За тях е непонятно как в страна, която 11 години е членка на ЕС, паметниците на културата не спират един по един да горят и падат, обезличавайки напълно градовете. Силно се надяваме и ще се борим това да се промени и институциите да започнат да полагат истински грижи за културното ни наследство.
